Ще изпаднем ли от валутния борд?

В момента, когато държавата ни се бори да си устрои правителство, спорът за еврото се оказва според мен ненавременен. Политиците ни обаче видяха в него оръжие за разсейване и печелене на симпатии – и го пуснаха на пазара. Важен е той и неизбежен, но не сега, а за по-после. Проблемът днес е също финансов, но е леко по-различен и бих го нарекъл „Валутен борд”.

Като всеки обикновен гражданин и аз не отбирам  от финанси с техните тънкости и сложности – но с вътрешното си ухо усещам, че сега не е времето да се гъбаркаме с въпроса „горе-долу” еврото.

А е време да помислим за нещо твърде близко и твърде опасно – за това, че заемите, които теглим безразсъдно, и парите, които пилеем с лека ръка, може да ни откъснат от спасителния пояс, който ни държи над световните финансови вълни, който ни озаптява срещу паричните волности и на който центърът не е в София, а във Франкфурт, в Европейската централна банка.

И този път, по стар навик, ще си подкрепя мислите с пример от културата. Ще спомена за един стар и малко познат филм, на който попаднах случайно преди време и който май се казваше „Дрейф”. Двама влюбени се разхождат с яхта, радват се на слънцето и морето и по едно време решават да се изкъпят.

Скачат във водата, играят си с вълните… и когато заплуват наобратно към яхтата, с ужас установяват, че са забравили да спуснат стълбичка. Така, не можещи да се качат, остават в морето без надежда… Та така и ние. Скачаме смело във финансовия океан, плуваме си на воля, но някак  забравяме стълбичката.

За Борда с „речено-казано”

Че не разбираме що значи Валутен борд, това е сигурно. И поради безхаберието ни по въпроса, се влияем от чуто оттук и оттам – от радиото, докато закусваме, а и от съседа, докато дрънкаме с него табла пред блока.

Ето мненията в техния лумпен вид. За Борда: пречи на банките да си разиграват коня; не дава да харчим за глупости; помага ни ако загазим. И против Борда: сторил ни е колониална държава; робуваме на световния империализъм; взема ни последните грошове. Иди че спори с такива „железни аргументи”.

И понеже оборването им е задача непосилна, се превключва на спасителното решение – да бъде попитан българският народ, който казват бил мъдър. Явно, става дума за  референдумите…

Ала тук ще допълня уговорката, че е способен да ги ползва тия референдуми друг народ, но не и българският. Ето например, референдум „за” и „против” еврото бе проведен в Швеция – но на мнението на шведския народ може да се разчита, защото е той образован, винаги е живял в пазарни условия и се справя отлично с данъците, лихвите и прочие финансови инструменти.

Докато нашият брат не е ял на шведска маса и няма шведския опит. Къде ще има, като току довчера живя в така наречената  „командно-административна система”, при която паричните му познания стигаха до това да си знае удръжките от заплатата, парите за отпуската и колко е ергенският му данък…

Преди години гостувах на възрастен фермер в нидерландското градче Алмело. Посетих го рано сутринта и се изненадах. Не пиеше той кафенце по старчески с очи в телевизора, не хранеше котки и рибки, а вършеше съвсем друго.

С калкулаторче в ръка четеше земеделския вестник „Аграрише дагблат” и си вадеше цените на фуража, пресмяташе какъв ще му е изгодно да купи за животните. Не си губеше времето да зяпа на екрана клюките за богаташи и министри, както би постъпил колегата му българин – просто работеше, следеше цените и борсите.

Ето на такъв разумен човек може да се повери един референдум – щото ще му вникне в съдържанието и няма да се хаби да гледа какво вършат  Байдън, Путин и Зеленски, на кое шосе е станало ПТП и коя певица е сменила мъжа си.

Така че нека не се правим на шведи и швейцарци и нека не се лъжем да се допитваме до нашенеца какво да вършим с Борда и с еврото. Щото ще ни погледне той умно – и няма да вдене, тъй като не се оправя с така наречения „информиран избор”. А което е най-опасно – може да ни прати в грешна посока.

Какво стана в Ню Йорк

Връщам се за кратко в историята и в началото на Борда. В него сме от 25 години, узаконен бе на 1 юли 1997 г. Но защо се появи и имаше ли почва у нас? Колкото и да е странно, докара ни го не друг, а врагът на империализма, премиерът Жан Виденов.

Това го стори именно той, правоверният комунист – така че ако някой ден издигнем паметник на Валутния борд, на него трябва да турим неговата статуя… Нека младите да знаят какво се случи в онези години, деветдесетте.

При тогавашното социалистическо  правителство държавата затъваше от безбройните губещи предприятия, къде плячкосани и разграбени от „наши другари”, къде докарани до банкрут от некомпетентност. Тези държавни предприятия Виденов издържаше с красивата пролетарска идея трудовият човек да не си загуби работата.

Ала за жалост същият този човек се трудеше на загуба, получаваше измислена заплата, при което бюджетът се срина – и тогава заработи левовата печатница, която доведе хиперинфлацията.  Доларът достигна 2000 лева и нашенецът взе да си купува кибрита не с монети, а с банкноти.

Тогава президентът Петър Стоянов прати Стефан Софиянски и Красимир Ангарски в Ню Йорк да се молят за заем. Ала Мишел Камдесю, управителят на Международния валутен фонд, отказа с мотива: „Не вярваме на неизживения ви социализъм, свикнали сте да не връщате заеми”.

Визираше мораториума за плащане на външния дълг, който предшественикът му социалист Андрей Луканов въведе, като с това нанесе безподобно унижение на страната ни пред света.

Наложи се президентът Стоянов да се намеси, заложи си авторитета и накрая Камдесю склони да ни кредитира. Но при задължителното условие да бъдат ликвидирани губещите предприятия.

Тогава на сцената се появи Иван Костов, който продаде „Кремиковци”, БГА „Балкан” и другите стопански гиганти за дребни стотинки. Тук на Костовите критикари трябва да се отвърне, че той никак не искаше да се отървава така евтино от заводите, но нямаше изход, МВФ щеше да му откаже паричната инжекция.

Така с тази отвратителна, но спасителна непопулярна мярка премиерът ни спаси държавата; а освен това извърши и парична деноминация, която Русия и Сърбия и досега не намират воля да сторят със своите валути с много нули.

Обичаният мразен Стив Ханке

В онези години у нас долетя екзотична финансова птица – щатският професор Стив Ханке, автор на книги за монетарни системи, съветник на Роналд Рейгън, родител на първите валутни бордове. Стана той съветник и на Петър Стоянов и взе да тъкми Борда.

В което дело си създаде куп опоненти,  обвиниха го те в „змийски икономизъм” – в налагане на тотална приватизация, включваща дори земите и водите, а и за връзване на лева към долара, с което според тях върши услуга на американската олигархия. (В крайна сметка, лева бе „вързан” за немската марка).

За радост, много от идеите му се оказаха ерозивни и не заработиха – ала все пак този човек стана „баща на Борда” макар само идеен… Интересно е да се види какво мисли той за нас понастоящем – и дали проявява приятелска добросъвестност без да гони интерес.

В интервю това лято пред наши медии Стив Ханке се изказа в стила „аз съм „за” Борда, но не съм „за” еврото”. „Бордът ви дисциплинира, допълни той, а колкото до еврото – вие така и така сте си вързани към него, с тази  особеност, че ползвате екстрите му, без да страдате от вредите му”.

Приемете еврото, заключи професорът, но не го правете точно сега, почакайте няколко години да отшумят кризите и инфлациите, в нормални условия то ще ви върши работа. От думите му се размечтах дали е възможно да се разменят някои срокове – например американските изстребители да дойдат незабавно, а еврото да дойде след години. 

Копейкинец или да?

Рискувам да бъда заклеймен като „копейкинец” – а какво мисли въпросният турбопатриот и борец за  суверенитет Костадинов? Не съм го чул да отрича Борда, засега се ограничава само да говори срещу еврото. На това място съм длъжен да вляза в някои подробности. Как и с какво може да бъде застрашен Бордът?

Ето с какво: в случай че станат реалност катастрофичните прогнози на служебната финансова министърка Велкова за 10-милиардни заеми всяка следваща година и за 6-процентови дефицити при законополагащи се 3. При такава тенденция да не се чудим, ако ЕЦБ ни предупреди, че ще ни отвърже от еврото. Ако навремето така наречения „Грекзит” (излизане на Гърция от ЕС) не се състоя поради сантиментите на съюза към съседката ни родителка на демокрацията – нашият „Булекзит” може наистина да се случи.

В лицето на нидерландския премиер Марк Рюте открай време си имаме опонент за пътя към Шенген – остава да настроим срещу себе си и президентката на ЕЦБ Кристин Лагард. Тогава, както казваме – ще видим мечтите си през крив макарон. Но засега може да си свиркаме – няма изгледи да се разминем с легендарния курс 1,955831 лева за 1 евро.

Но кои искат да скъсаме с Борда? Те се знаят – това са родните магнати с ищах към корупцията. Които бленуват за слободия, когато БНБ ще превключи на свободно кредитиране и така ще им помогне да теглят заеми със съмнително покритие, а склонните към гешефт търговски банки ще се уреждат с лесно рефинансиране.

Друг световен гуру – щатският проф. Джефри Сакс, теоретикът на „шоковите терапии”, също провидя опасност „България да съблече корсета на Валутния борд”. Истината е, че ако влезем в Еврозоната, няма да може да държим в трезора си задължителния за Борда неприкосновен резерв от 60 млрд.лв, а ще трябва да го пратим на съхранение в ЕЦБ.

Така постъпи Литва – веднага след като въведе еврото, преведе 550 млн. от националната си валута във Франкфурт. И още нещо като контратеза – тази държава заедно с Естония е с най-висока инфлация в Евросъюза. Очевидно, еврото не е панацея за благоденствие.

Заплатата – добре, а бананите?

Нека не се заблуждаваме, че с приемане на еврото личните ни бюджети ще запазят своето равнище. Например, когато влизаме в държави от Еврозоната, треперим от цените, щото там те са по-високи.

В „евровата” Словакия е по-скъпо отколкото в „неевровата” Чехия. Нека сметнем – ако един прекрасен ден заплатата ни от 1000 лева стане 500 евро, ще се „превалутират” ли и бананите от два лева на едно евро? Дано, ама надали…

Законът за БНБ се съотнася пряко към режима на Борда, а и към валутната ни съпоставимост. Интересно е, че като го чета, оставям с впечатление, че БНБ се представя като независима институция. Което не е вярно. Тъжно е – но и полезно да признаем – че финансите ни се управляват от Франкфурт.

Ще си позволя еретична идея – при положение, че самостоятелността на БНБ е привидна, да не кажа отнета, ролята й може да се изпълнява едва ли не „служебно” от финансовото министерство. То ще може без трудност да замести трите управления на банката – Емисионно, Банково, Надзорно. И се явява нещо смешно.

В Закона лъсват мераците на БНБ за суверенност. В чл. 44 пише: „Банката е независима, органите на ЕС нямат право да й оказват влияние”. Това е според мен нонсенс, пълна безсмислица.

Законът работи от 1997 г. и оттогава е променян и актуализиран спрямо еврото… само 34 пъти. Очевидно личи, че централните ни банкери, а и авторите на закона, страдат от комплекса „подчиненост”; само единствен чл. 28 сочи  свенливо връзката ни с марката, сега с еврото.

Може би гуверньорът Радев и колегите му  се чувстват подобни на едновремешните британски колонии, откъдето първо тръгнаха валутните бордове и освободените държави си създадоха национални банки, но все пак останаха подчинени на  финансовата метрополия.

Ние може да не си го признаваме, но по същество сме малка и зависима банкова система. Така че да си стоим на трибуквието и да не скандираме мантрата  „независимост”. За еврото сме, безспорно, но нека видим как то ще се развива, че тогаз – както казваше баба.

Наско Мандаджиев, специално за „Уикенд”

Материалът Ще изпаднем ли от валутния борд? е публикуван за пръв път на Promiana.eu.

Народ