Жак Атали плашещо: Войната между Франция и Германия отново става възможна
Нищо не е по-сериозно за бъдещето на Франция от това, което се случва с Германия в момента. Нищо не е по-сериозно за Германия от това, което се случва с Франция в момента, пише БГНЕС.
Това не е личен спор, нито дори различно оценяване на един и същ въпрос, а именно достъпа до енергия. Това е дълбока разлика в дългосрочните стратегически интереси.
За Франция, която разполага с ядрени оръжия, въпросът за крайната защита на нейната територия не стои на дневен ред. А въпросът за достъпа до енергия не е толкова екстремен, колкото за другите, поради огромните усилия на предишните поколения да осигурят на страната истинска гражданска ядрена мощност. Но конкурентоспособността на страната е твърде слаба, за да й позволи да оцелее сама в един свръхконкурентен свят: Франция има абсолютна нужда от еврото, за да не потъне в спиралата на смъртта, която е преживяла в миналото, която Аржентина преживява днес и която току-що заплаши Великобритания. Така че тя има стратегически суверенитет, но не и икономически суверенитет.
И днес тя е притеснена: вече няма енергийна автономия; армията ѝ е много слаба; чувства, че в дългосрочен план е загубена. За Европа, която не иска да поставя суверенитета си в зависимост от добрата воля на доминиращ съюзник, няма друго бъдеще освен интегрирана и стратегически автономна Европа. Това е, което Париж току-що предложи отново.
За Германия, чиято конкурентоспособност продължава да бъде изключителна, въпросът за икономическата мощ не възниква, докато тя може да изнася своите автомобили и металорежещи машини за Китай и да внася енергията си от Русия. За своята отбрана обаче тя може да разчита единствено на Съединените щати. Тя има икономически суверенитет, но не и стратегически суверенитет.
И днес е обезпокоена: вече няма достъп до руската енергия; а китайският пазар се затваря за нейните продукти; чувства, че в дългосрочен план е загубена. И за нея, която не може да разчита на безусловната подкрепа на Франция, за да защити териториалната си цялост, няма друго бъдеще, освен да се хвърли още повече в обятията на американците. Точно това предприе Берлин, като планира да придобие американска противоракетна защита, без да се консултира с Франция.
Това разминаване в основните интереси на двете нации не е новост. То винаги е присъствало във всички дискусии между френските и германските лидери. Освен това тези две страни така и не успяха да се интегрират в културно, демографско и социално отношение: те все още се познават много зле.
Това, което попречи на тези различия да се превърнат в източник на разрив в продължение на шестдесет години, е, че политиците на тези две страни имаха в плътта си отпечатъка на това, до което е довел френско-германският разрив: три войни за един век. Три войни, които бяха все по-отвратителни. И те знаеха как да направят необходимите отстъпки, за да гарантират, че това никога повече няма да се повтори. Те не забравиха уроците на своя живот, така добре обобщени от Франсоа Митеран в последната му реч пред Европейския парламент: „национализмът е война“.
Днес лидерите на тези две държави нямат същото минало. Нито един от тях не е преживял на собствен гръб нещастията или дори последиците от тях, свързани с Втората световна война. Много от тях вярват, че мирът между нашите два народа е гарантиран факт за векове напред. И че могат щастливо да тръгнат по своя път, без да рискуват нищо съществено.
Това е драматично погрешно. Ако възможно най-скоро не се върнем на пътя на прогреса в европейската интеграция, като направим отстъпки един на друг, цялата конструкция от последните шестдесет години ще се срути.
Много точно: ако не изградим европейска армия, Европейската централна банка ще бъде поставена под въпрос. Нова френско-германска война ще стане възможна отново преди края на този век.
Можем да разчитаме, че нашите врагове или конкуренти във Вашингтон, Лондон, Москва и Пекин ще раздухат тези въглени.
