Новата чума е тук! Какво ще се случи с България?

Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели

След мрачните векове на Безвремието, когато Европа е разпокъсана, победена, без кауза и без носеща конструкция от принципи и ценности, а хората са тънели в материална и духовна мизерия, като чуждоземни пътешественици са се отвращавали от това, което виждат из земите ѝ и са я смятали за паднала и обезчестена завинаги от препускащите из нея орди и грабители, изведнъж континентът ни възкръсва за няколко десетилетия, даже броени години и дава началото на Възраждането, на Ренесанса на човешката цивилизация.

Появяват се не просто забележителни творци в различните сфери на изкуството, културата, науката и политиката, но и плеяда гении, толкова велики и така изпреварили времето си, че човек да си каже едва ли не – те са дошли от други светове и други, извънземни цивилизации!

Как това изобщо е било възможно? Как се е случило? Едно от обясненията е парадоксално – случило се е заради… чумата!

Заради чумата, отнесла от една четвърт до една трета от европейското население?! Да, това е правдоподобно обяснение.

Първо, чумата е показала и доказала, че човекът е безкрайно уязвим и абсолютно временен на този свят и каквото успее да направи в краткия си живот – дълъг, колкото едно мигване с клепача на Времето – това е.

Второ, чумата е инжектирала огромна доза неопределеност и непредсказуемост, неизвестност и неясност в живота на човешките същества и ги е накарала да проумеят, че единственото, за което си струва да живеят, е да оставят следа след себе си, за да не останат анонимен и безизвестен тор, ненужна плява, разпиляна от вятъра на живота пепел, от която не остава никаква следа.

Трето, чумата е тласнала хората към трескаво търсене на начини и средства те самите да контролират – поне донякъде – своя живот, вместо да бъдат абсолютно подвластни на всякакви земни и небесни сили, които да разполагат с тях и да си играят със съдбите им.

Четвърто, чумата е отсяла всичко пасивно, аморфно, хленчещо, отчайващо се, униващо се, предаващо се, самосъжаляващо се, безволево и безхарактерно и е дала шанс на онези, които се борят, не хленчат, не падат духом, не униват, а се опитват да оцелеят и да се развиват, да са живи въпреки всичко и да дават всичко от себе си, да намират капчиците талант у себе си и да им дават воля и свобода, израз и изказ.

Защо пиша това? Не само защото нещо подобно на чума, макар и по-безобидно от чумата, мина през нас – ковид! – и доста ни разтерза и като социум, и като индивиди. Така че се наложи на някои от нас – например на мен – да прочета огромна литература за пандемиите в човешката история. А заедно с това и да мисля за живота на човечеството и през призмата на това колосално и предстоящо да ни се случва отново и отново предизвикателство – заразните болести, чумите един вид…

Но го пиша и защото сега от Русия тръгна още една чума – тази на рашизма. Това е чума. Не може да има никакви илюзии.

Руското обществено и руските индивидуални съзнания са травмирани, болни съзнания. Едва ли има друг народ, който е преживял толкова беди и бедствия и да е платил такава жестока цена. Вземете само годините след болшевишката вакханалия, започнала от 1917 г. Гражданската война, терорът, избиването на всичко ценно и мислещо, умно и разумно; сталинското кръвопийство с милиони погубени животи; колективизацията и гладоморът; Архипелагът ГУЛаг; т.нар. Велика отечествена война – от една страна чудовищните зверства на нацистите, от друга страна потресаващият начин на воюване на Червената армия – без да се щади животът на войника, сражаване не с умение, а с число, хвърляне в пещта и пастта на военната месомелачка милиони и милиони редови солдати; чекистите с различни названия но еднакво омерзителна безпощадност към собствения народ; психушките за иначемислещите.

Както казва Гари Каспаров, но не само той – столетие на отрицателна, негативна, деструктивна, перверзна селекция на хората, орязваща всичко различно и несъгласно… Нима всичкото това не поразява страшно общественото и индивидуалните съзнания?

Така че почвата за аномалии и метастази, за малформации и патологии в Русия е налице. Беше време някой сатрап, някой демон, някое чудовище, някое мерзко същество да се възползва от тази почва и да присади върху нея нещо отвратително и опасно, вредно и почти нелечимо! Е, намери се такова същество – Путин! Намери се и какво той да присади върху тази почва – рашизма…

Рашизмът е крайна и необратима фаза на великоруския шовинизъм, влязъл в резонанс с болезнено поразилите общественото и индивидуалните съзнания в Русия травми. Паразитиращ върху тези травми. Пиещ жизнени сили и сокове от тези травми. Експлоатиращ тези травми.

Нека бъда пределно ясен. Ние не можем с лека ръка да укоряваме руското общество за тези травми. Тези травми са резултат от всичкото, което това злощастно общество е преживяло. То е тежко ранено общество. Ако то имаше лидери, те щяха да му помогнат с бащинска и майчина загриженост да започне да преодолява тежките травми. Така, както правят добрите родители, когато открият болезнени синдроми и симптоми у своето дете – те анализират проявите и причините, консултират със специалисти диагнозата, намират съответните лекари, които да предпишат лечението и следват строго и стриктно техните указания.

За жалост на всички нас – не-руснаци и руснаци, на Русия отново не ѝ провървя с лидер. Путин не пожела да търси лечение за тези травми. Той избра пътя на злостно и мезантропско използване на тези травми. Той отстрани всичко, което можеше да лекува травмите и създаде в Русия стерилна обстановка – такава, при която тези травми да се развиват и нарастват на воля, да се множат и увеличават във всички посоки на социалното съществуване на Русия и руснаците.

Това превърна рашизма в много опасна и прилепчива, лесно разпространяваща се и даваща постоянни метастази чума. Тази чума отдавна е излязла и извън пределите на Русия.

Да, извън руското общество огромното мнозинство травми, присъщи на руското общество ги няма, но чумата на рашизма затова е опасна, че веднъж попаднала на различна почва, тя успешно сканира общественото и индивидуалните съзнания за техни травми и започва да се развива на почвата на тези травми. Започва да дава метастази и там.

Колкото повече такива травми има едно не-руско общество, толкова по-бързо, по-нашироко и по-надълбоко се разпростанява в него рашизмът.

Ние виждаме как нашето, също твърде и твърде травмирано общество, стана благоприятна почва за рашизма. Една част от обществото ни – от една четвърт до една трета носи в себе си ДНК-то на соца, на жестоките репресии след 9 септември, на смазването на „бившите хора”, на безнравствено разплутатите с привилегии безкрайни числа на всякакви активни борци срещу капитализма и фашизма, някои родени… при соца… И още нещо – на пошло и похотливо съблазнените от соца две много съществени прослойки – т.нар. културни дейци и младежите.

Соцът след първите години на безумно насилие, изтребило 90% от българската интелигенция, смени тоягите с моркови и започна не да души с черни лешоядни нокти т.нар. културни дейци, а да ги задушава в прегръдките си, да ги изкушава с ползи и придобивки. Затова днес толкова много от тези културни дейци и техните физически или духовни наследници мълчат оглушително винаги, когато трябва да се отстояват демократични и либерални принципи или да се осъжда войната в Украйна, но са на първата линия във всяка сеитба на носталгия или например в отстояване на абсолютно погрешната и патрЕотарска позиция спрямо Македония. Това са хора, завинаги увредени от соцносталгичния вирус на жалбата по онези времена на ползите и придобивките, получавани от тях персонално, но плащани от редовите трудолюбиви българи…

Малко и за младежта при социализма. Соцът държеше да ни притежава. Той ни натикваше в обществени организации, той ни възпитаваше в своите принципи и единствената си идеология, той ни купуваше и подкупваше, той ни даряваше и ни даваше.

В една книга за соца прочетох много мъдри и аргументирани твърдения за вредата от това „даване”. Създаването на всеобощ усещане, че ни дават. Нищо, че да се дава нещо, то отнякъде трябва да се вземе. Пак от нас и много повече от нашите родители, баби и дядовци.

И на мен ми даваха – дадоха ми да следвам любимата си математика в Харков, дадоха ми апартамент в Перник…

Ако младите хора от края на 60-те, от 70-те и от началото на 80-те години не посягаха на Голямата Правда (социализъм, БКП, Тодор Живков, марксизъм-ленинизъм), те можеха в определена степен и по своя воля да се борят за разни Малки Правди – да бъдат критични, с будна съвест, непримирими, патриотични.

Разбира се, младите виждаха разминаването на Голямата Правда и Малките Правди. Мнозина от тях по отношение на Голямата Правда ставаха циници, мимикрираха, правеха са на повърхността, че нямат нищо против нея, за да си живят както искат в индивидуалните си пространства.

Факт е и социологическите проучвания го „хващат”, че не малка част от младите тогава бяха уловени в мрежите на соца – на даването, на ухажването от властта, на доста по-слабата хватка на властта (повече моркови, почти без тояги), плюс почти приетото за непроменима истина усещане, че соцът е вечен, значи трябва да се примириш с него и някак да живееш в него.

Така като поколение (в смисъл – като някакво разбиране за „повечето младежи”, „повечето млади хора”) поколението на младите в нашия соц – от кроя на 6о-те до началото на 80-те години стана поколение на адаптиращите се, на правещите компромиси, на примирилите се, на получаващите това, което се дава от властта.

Ето защо като поколение поколението на младите в нашия соц загуби много от присъщите младежки черти – енергичност, силна индивидуалност, непримиримост, желание за определяне на своята лична житейска стратегия и усилия да се контролира от теб самия осъществяването на тази твоя лична житейска стратегия. Това травмира поколението на младите в нащия соц и тези травми поколението на младите си ги носи през целия живот.

Ето защо то се раздели на две след 1989 г. – не застана – като поколение! – на страната на Промяната и Демокрацията. Ето защо бързо се умори от демократичните промени и започна да хленчи от тях и да оплаква загубеното от соца. Ето защо потърси модели на поведение и ерзац-лидери, които да му напомнят на соца и за соца и татовските маниери и народнячество през соца. Ето защо лесно се поддаде в една голяма част на путинофилията.

И рашизмът като чума експлоатира тези травми и паразитира върху тях.

Знам, знам, че не може да се лепят етикети на цяло едно поколение и не е редно, никак не е редно цяло поколение да се клейми.

Но отново обръщам внимание – като говоря за „поколение”, аз всъщност визирам ПОВЕЧЕТО от хората, които са били млади в края на 60-те, през 7о-те и в началото на 80-те години. Постепенно с годините точно тези визирани някога млади хора се превърнаха в ретроградни и реакционни, в социална база на антиевропейството и на путинофилията, а следователно и на рашизма у нас.

И така – рашизмът е чисто руско явление по произход, това е болест, която ескалира в резултат на травмите, сполетели за 100 години руския народ и е следствие от великоруския шовинизъм, чиято висша фаза на ерозиране на общественото и индивидуалните съзнания в Русия е рашизмът (може да се каже също така путинизмът). Но като паразитиращ върху травмите в общественото и индивидуалните съзнания и експлоатиращи тези травми, рашизмът е заразна болест, лесно прехвърляща се и в други, неруски общества.

Там, където подобни травми обхващат малки части от обществото, обществото лесно се справя с рашизма и го маргинализира, изтласква го в периферията и гледа на него като на абсурдна аномалия, която има право на съществуване, само защото днешната либерална демокрация е прекалено либерална дори спрямо идеологии, които жадуват нейното разрушаване.

Но там, където подобни травми обхващат значителни части от обществото, обществото не може лесно да се справи с тях и дори може да бъде победено от тях.

Такова застрашено общество е българското. Рашизмът има в него своя социална база, а слабостта на българската демокрация и парализата на демократичните институции, проникването на тези институции до самия връх на държавата от рашисти, т.е. политически ангажирани путинофили, създава пряка и непосредствена заплаха за държавата, народа, обществото и гражданите.

Политическата коалиция „Пета колона” в България трябва да се оценява не по това на колко процента може да разчита в обществената подкрепа, а от разрушителните ѝ способности. За да убие човека, един рак не трябва да порази целия му организъм. Достатъчно е да премине определен праг на разпространение и да удари някой от жизненоважните и животоподържащи негови центрове…

Затова ще напиша отново, както правя това от месеци насам – Държавата ни е в опасност. А Държавата – това сме ние. Следователно – ние сме в опасност. Ние – българските граждани!

А започнах с чумата, само за да кажа, че и след чумата на рашизма, Европа ще излезе по-силна, по-здрава, по-смела и по-вдъхновена. Ще излезе по-Европа. Чумата е колкото тежко бедствие колосална беда, толкова и шанс – след нея да дойде Ренесанс, Възраждане. И Европа ще се възроди след чумата на рашизма.

Въпросът е какво ще се случи с България…

Дали България няма да се превърне в европейска периферия – периферия, но извън възродената Европа. Едно тресавище на отчаяние, беззаконие, апатия и агония. Свърталище на конспиративни теории, на самоизживяващо се като вечна жертва отношение към реалността, на безхаберие към собственото бъдеще и на всякакви патологии от типа на рашизма и патрЕотизма, ксенофобията и мизантропията…

* Николай Слатински е експерт по национална сигурност, университетски преподавател и бивш депутат от СДС, съветник на Георги Първанов по въпросите на сигурността в първия му президентски мандат, напуснал поради остри несъгласия с държавния глава. Настоящият текст е публикуван в личния му сайт „Стратегии, Синергия, Сигурност”. Заглавията са на „Уикенд”

Материалът Новата чума е тук! Какво ще се случи с България? е публикуван за пръв път на Promiana.eu.

Народ