Къде е “зоната на мълчанието“, където компасът и часовникът не работят, а извънземни…

На границата на САЩ и Мексико, на 400 мили от Ел Пасо, има странна пустинна местност. Там по необясними причини телевизорите и радиоапаратите не работят. Затова я наричат Зоната на мълчанието.

Ако се замисли човек, това не е чак толкова лошо.

Но защо телевизорите, радиоприемниците и радиостанциите замлъкват там? Трябва все пак да има някаква причина.

Съвсем близо, на около 50 км, е градчето Себалос. И там регистрират редовно същите аномалии. В Зоната на мълчанието радиото заглъхва, стрелките на компаса започват да се въртят като полудели, ръчните часовници спират да работят. Според местните всичко това е заслуга на извънземните. Шашави НЛО, които си нямат друга работа, а джуркат техниката, за да изпитват нервите на земните.

Камъните падат

Преданията гласят, че още в средата на ХIХ век местни фермери нерядко наблюдавали как от съвършено безоблачното небе на земята падали „горещи камъни”. През 1930 г. мексиканският пилот Франсиско Сарабиа, докато пилотирал над пустинята, установил, че радиостанцията му отказва да работи там. Когато се прибрал, той докладвал за това, но никой не му обърнал сериозно внимание. През 1964 г. в района на Сан Игнасио се провеждала геофизическа експедиция под ръководството на инженер-химик Хари де ла Пеня.

Отправяйки се в пустинята, Хари неочаквано установил, че портативната му радиостанция не работи. Върнал се в базата и там установили, че апаратът е напълно изправен. Но когато се озовал отново в пустинята, радиостанцията отново замлъкнала. Този път същото констатирали и хората, които придружавали Хари, уточнява „Телеграф“.

По-късно, през 70-те, американската експериментална балистична ракета „Атина”, изстреляна от полигона Уайт Сендс, внезапно променила курса си и претърпяла авария в зоната на мълчанието. Няколко години по-късно над пустинята се взривила и ракета „Сатурн”. Анализирайки редица загадъчни инциденти на това място, правителството на САЩ достигнало до извода, че те трудно могат да се обяснят със случайни съвпадения. Затова военното министерство изпратило в зоната група учени.

От този момент районът започнал да се посещава периодично от научни експедиции. Мексиканското правителство построило в центъра на пустинята нещо като градче, наречено „Биосфера”, което да служи на изследователите за базов лагер. А самата зона на мълчанието получила условното наименование „Морето Тетис” (в памет на древен океан, който покривал тези места преди милиони години). Обитателите на лагера изучавали случващите се в този район паранормални явления, а материал за проучванията им не липсвал.

Ярки кълба

Още Хари де ла Пеня съобщава, че в Зоната на мълчанието често падали метеорити. Имало също и странни огньове, ярки кълба, увиснали неподвижно във въздуха, а след това изпаряващи се пред очите на очевидците все едно никога ги е нямало. На няколко пъти фермери наблюдавали как от небето се спуска огромно светещо кълбо, от което излизали ярки същества и се отправяли към хората. Те обаче побягвали в обратна посока.

Сред коренните жители битуват много истории за пришълци, разхождащи се свободно из зоната. Един такъв случай се отнася към средата на 70-те години на миналия век. На 3 октомври 1975 г. Ернесто и Жозефина Диас, увличащи се в свободното си време по археология, се отправили с пикапа си към територията на Зоната на мълчанието с надеждата да намерят нещо интересно.

По обратния път ги застигнала силна буря с проливен дъжд. Пикапът забуксувал, а след това започнал бавно да затъва в калта. Съпрузите се чудели какво да предприемат, когато забелязали, че към тях се приближават двама мъже с жълти наметала и шапки. Те предложили на Ернесто и Жозефина своята помощ. Изпаднали в беда, съпрузите нямало как да не приемат. Но това, което ги изумило най-много, било не внезапната поява на доброжелателите в жълто, а лицата им, които били доста необичайни. Докато размишлявали над това, непознатите ги помолили да седнат обратно в автомобила и се отдръпнали няколко крачки назад. А след това пикапът буквално се надигнал и преместил напред. Онемял от почуда, Ернесто преодолял изненадата и излязъл навън, за да благодари. Но от доброжелателите им вече нямало и следа.

Пътеводител

През 1976 г. фоторепортер, озовал се в Зоната на мълчанието в търсене на сензации, успял да заснеме на лентата си сребрист облак, който се издигнал пред очите му в небето и изчезнал.

През ноември 1978 г. журналистът Луис Рамирес заедно със своя фотограф се отправили към изследователския лагер на зоната, за да съберат материали за публикация. Скоро те забелязали, че са се отклонили от пътя. Тогава Рамирес видял в далечината насреща им да се задават някакви хора. Решил да ги попита за пътя и казал на спътника си да отклони автомобила. За негово учудване той профучал покрай непознатите, без дори да забави. Когато го попитал защо, фотографът го изгледал странно. Той не бил видял никакви хора.

Интригата се завихрила още по-силно, когато след малко Луис Рамирес отново видял три фигури. Този път той бил по-настоятелен и принудил партньора си да спре. Фотографът все така продължавал да твърди, че са сами и не вижда други хора. Рамирес успял да разгледа непознатите и не видял нищо необичайно в тях – изглеждали му като най-обикновени хора.

„Аборигените” му обяснили как да стигне до лагера и му казали, че са фермери и търсят наоколо избягали кози и овце. Но когато се добрали до лагера, научили от сътрудниците там, че в пустинята няма други хора освен тях, а за паша на животни е абсурдно изобщо да се говори. Кои в такъв случай били тайнствените непознати?

Веднъж през нощта оттам минал и Рубен Лопес, който отивал в Себалос. И неговият двигател ненадейно отказал, след което видял пет дребосъка в сребристи комбинезони и шлемове. Те подтичвали към неговата кола. Лопес се изплашил и натиснал педала на газта, който този път проработил. Когато чули шума, пришълците се изпарили дим да ги няма.

Собственици на ранчо в близост до Зоната на мълчанието разказвали, че редовно ги навестяват двама мъже и жена – и тримата много красиви и руси. Те били облечени странно и говорели на испански, но тембърът на гласовете им бил странен – те сякаш изпявали думите. Винаги се обръщали към стопаните с една и съща молба – да си налеят вода от техния кладенец. Когато ги питали откъде идват, те отговаряли уклончиво: „Отгоре”. И показвали, че нямат желание да говорят още по темата.