Демократски цирей: Киро стана като Бойко
Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели
През дългите, почти безкрайни години на соца, БКП упорито ни насаждаше пиетет към така наречените „младогвардейци” от съветската война срещу нацизма. Караше ни да се учим от тях на патриотизъм и жертвоготовност.
По-възрастните помним комсомолците нелегалци от Краснодон (отново Украйна, тази борческа земя!”) – Олег Кошевой и Сергей Тюленин, Зоя Космодемянская и Уляна Громова… Днес и от хълма на времето реших да сравня с тях видния ни сънародник Кирил Петков.
И смело ще го нарека „Българският Кошевой”. Съвсем основателно – защото през последните седмици и дни той възроди позатихналия ни ентусиазъм и позамръкналата ни еуфория – онази, която изживяхме на милионния СДС митинг през лятото на 1990 г., а и на многоседмичната демонстрация през 1993 г. срещу задкулисния кабинет „Орешарски”.
Като в разказа на Горки
Римейкът с нашия премиер в оставка се случи тези дни пред Народното събрание – на митинга (не на „протеста”!) в подкрепа на „променчиците”. Знамена се вяха, усмивки се ляха – и домораслият Данко постъпи току като в разказа на Горки – „изтръгна сърцето си и с него като с пламнящ факел освети пътя на хората”. (В по-късни времена руснаците наричаха това „Наше дело правое, мы победим!”).
Събитието не е изненадващо, повтаря се – а и не можеше да бъде по-различно, когато „се трошат оковите”. А нататък – що се случи нататък?.. Бавно и полека Голямата Синя Идея, „пурпурният гняв величав” (по Гео Милев), великият възглас „Времето е наше”, бяха овладени за лична употреба и погубени. Е, опарили се от такива „изневери”, се питаме – валиден ли е и резултатен ли е днес „площадният ни глас”?
Въпросът е наистина интересен. Психологически е и народоведски. От времето на големите митинги изтече много вода, преживяхме не една и две катастрофи – и току виж заключим, че от демонстрации особена полза няма. Дали се уморихме от протести или по-скоро се разуверихме от ползата им?
Устрем „ала Кошевой”
В този смисъл – и за проверка на обществената потенция – устремът „ала Кошевой” на Кирил Петков несъмнено е полезен. Успя той да тества протестърството – но не консуматорското за екстри и заплати, а сериозното политическо. Но какво стана – на сцената излязоха не класическите „ганьовци”, а едни нови и непознати „милениумци”?! Които освен промяна в умовете носят и гнева на майките и бащите.
Така че нека да сме спокойни – въстаническият родителски ген е жив и не спира да се възпроизвежда. Император Фридрих II бил казал „Народът без душа е равен на тълпа”. При младите такова понятие не съществува – те са по-различни и носят душа. Навремето сякаш бе достатъчно да извикаме „Кой не скача е червен!” и „Времето е наше!”, повтаряхме ги като магическо „Харе Кришна”, с тях от небето щяха да се изсипят над главите ни реки от мед и масло.
Днешните млади също скачат с лозунги на уста – но и смятат. А пък отците им подсказват – осторожно, да не ви изиграят пак, както навремето нас. Така – и с взаимно всепроникване старите и младите нашенци разбраха най-важното: политиката стартира на светлите площади и финишира в тъмните кабинети. Как звучеше онова класическо разсъждение: „Ентусиастите правят революциите, а хитреците ги използват”.
Пъпчивият гимназист
А е толкова съблазнителна-подвещаща народната любов. Направо е океан от възторзи. Не спира да ни човърка мозъчния ни чип: надигни се, казва – плодът е пред теб, само се пресегни и ще го обереш.
И ето директивата (първосигналната) на площада. Спечелил изборите, Кирил Петков се възторгна от масовите овации и си повярва премного. И тръгна директно на битка, без да мисли и без да смята. Като пъпчив гимназист, сбиващ се в междучасието със съученик, който му бил целунал гаджето. На старта, а и след това трябваше да се допита нашият герой до спецове по обществено поведение, които да му кажат да успокои топката, да не се мисли за върха на елхата и да се върже по-плътно с приятелите.
Щото насреща си има по-стари, по-опитни, а и много по-богати съперници. Арман Бабикян каза уместно, че „срещу „промяната” стоят милиарди превратаджийски пари”. Но Петков не се съобрази, и последва първосигналният му отказ (пак в стила на гимназиста) на предложението за коалиция с „Демократична България”. Попитах нейния съпредседател Атанас Атанасов как Петков му е отвърнал на офертата.
Той поклати глава и се усмихна, сякаш казваше „знаеш отговора”. Явно политкоректността му попречи да каже, че Кирил Петков се има за Зевс Гръмовержец. Дали не се учи от Борис Джонсън?- се попитах. И продължих с питанките – как се чувства нашият герой към днешна дата, след понесените удари и при несигурното легализиране на втория кабинет, тоест отрезвял ли е? Генералът отново се усмихна тайнствено и това го приех като „да”. С други думи – нарцисът се е „денарцисизирал”.
От последните му „дни на совалката” се видя, че разширява условията на преговорното ветрило, а това е отличен знак. Политици от такъв десен досега не бяхме виждали, сега се обзаведохме и с такъв. Да не бъда разбран погрешно – на Петковата амбиция, идеализъм и борбеност симпатизирам, много даже. Само дето – и за беля – той заедно със Слави Трифонов – не различава фирменото менажиране от държавното. А това, уви, е съществен проблем.
Борисов №2
Само свръхсамоуверен човек не внимава като говори по адрес на опонентите си. А не може така: „Ще го оправя тоя”, „Няма да оставя това на оня от отсрещната къща”. Да се казват насаме тези изрази, може – и ние не си спестяваме такива – ала издумани „ачик” пред хората, това си е направо, както казваме напоследък „самопрострелване в крака”.
Като Бойко Втори ли се явява експремиерът Кирил Петков или безпардонността му е генетично заложена? Сякаш чувам незабравимите бисери на Борисов от рода на „Да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе да мачкаш тарпалеж”. Че политиката днес е доста директна, е вярно, но все пак са останали репери, забранени за преминаване.
Та, повлия ли „влюбеният” площад на Петков?
Да, при всички случаи. Ала „окъпал се” доволно в народната любов, предстои му да забрави за нея и да мине на хладен разсъдък и „многофакторни” преценки. В това по-балансираният Асен Василев трябва да го предпазва, да обира мислите му, казани на ангро, а и да му наложи по-малко ползване на лични имена в публичните изповеди.
И да изхвърли Петков зад борда щампите за „нулева толерантност към корупцията”, които за пореден път разджурка в последната „Неделя 150” – довчера хващаха дикиш, но днес, след като видяхме не едно и две от току-що разсъхналаата се управленска коалиция, вече не.
Абсурдът с 11-те протеста
Нашенските изпълнители на „канцони ди протести” разбраха, че площадите почти винаги изтъргуват исканията си – и взеха да прекаляват. За да стигнем до абсурда в деня на вота на недоверие да се обявят не един и два, а цели 11 протеста, някои дори от само един човек! И за всеобщ смях, повечето изобщо и не се състояха. Това е, направо казано – „демократско порно”.
Явно се налага Законът за събранията, митингите и манифестациите от 1999 г., който представлява кратък и непълен норматив, да бъде своевременно пренаписан. Полша пострада от митингови турбуленции и поправи своя закон, наложи ограничения на уличните волеизяви. Срещу него, разбира се, въстана либералстващото гражданство.
Но тук не става дума за „дисциплиниране” на обществото по руска матрица, то е ужасно – за неразрешени протести се налага глоба от 100 до 1000 долара и затвор от 5 до 15 години; в първия ден на руската агресия в Украйна тръгнаха протести в десетки градове (нека не мислим, че Русия е само безгласна маса) и в резултат бяха арестувани 5000 души. Нашият „митингов” норматив е либерален до степен на слободия. Димитри Иванов неотдавна го обрисува така: „Демокрацията у нас разрешава всеки да говори публично каквито си иска глупости.”
Вазов е за дисциплина
Патриархът на нашата литература е имал критично отношение към уличните протести. Държал е за здрав ред и дисциплина. По повод Съединението през 1885 г. в Южна България избухват брожения „за” и „против” акта, по този повод писателят обнародва пространно изложение, в което заявява, че на „несъединистите” не бива да се дава думата, защото изказват „грубосебелюбави вреви на честолюбци, жадни за власт”.
Изглежда е правилно да се поучим от Вазовото мнение. И кметицата Фандъкова заедно с полицейските началници да не разрешават протести на „честолюбци и властогони”.
Колкото до Кирил Петков – не трябва да се трогва премного от площадни овации. Вливат му енергия, но може от тях да прегори.
Ето Ницше: „Всички извори, от които пие тълпата, са мръсни”. У нас за жалост тълпа има и тя е доста голяма. Но тя все повече се разрежда с образовани и смислени граждани, които искат само чисти извори.
Коментар на Наско Мандаджиев за „Уикенд”, заглавието е на Promiana.eu
Материалът <strong>Демократски цирей: Киро стана като Бойко</strong> е публикуван за пръв път на Promiana.eu.
Народ